Datasets:

petkopetkov

/

chitanka

like 0

— Нима съм ти причинила болка? — Тя го сграбчи за раменете. — О, дете, толкова съжалявам. Не съм искала.

— И той ли според вас е надушил брилянтите?

Макар че възнамеряваше да потегли направо за Аберуин, Невин предвидливо реши най-напред да потърси Родри във виденията си и това му спести едно излишно пътуване. Когато призова в пламтящата жарава образа на момчето, зърна го да язди из горския резерват на аберуинските гуербрети — девствена дъбрава близо до малкото градче Белглейд. Невин предположи, че едва ли ще има възможност да срещне младия лорд, просто защото резерватът бе забранен за всички, освен гостите на гуербрета, но въпреки това потегли към Белглейд със слабата надежда, че Родри може случайно да отскочи до града. А там, както по-късно разбра, Властелините на Уирда поеха нещата в свои ръце.

— Гледай да се измъкнете от стана незабелязано и ме чакай сред храстите. Аз имам още малко работа. Остават ни три часа слънчева светлина, но никой не трябва да ни види, че тръгваме. Знаят ли момчетата какво се иска от тях? Не са ли уморени?

Уолинг се обади и първо отговори на няколко въпроса за състоянието на Бош — каза на Бренър, че детективът бил добре, но изгубил гласа си, защото го боляло гърлото. Хари отиде да си вземе нова бутилка вода, ала продължи да слуша от кухнята. Рейчъл уж случайно насочи разговора към Максуел.

— Защото иска да изясни дали наистина мистър Ричи е подслушвал вашия разговор. Ако това е така и показанията му съвпадат с тези на Сюзън Гренджър, той ще го призове.

— За известно време колите станаха недостъпни за устройството — обясни Най-задния. — След петнадесет часа видях ето това…

— Но то е ясно очертано, сър — „не ме безпокойте“.

Към хасиендата принадлежаха разположена наблизо и богата златна мина, както и неизброими стада от крави, бикове, коне и мулета, които се движеха свободно по големите савани и из гъстите гори.

За една непоносима секунда в главата ми нахлува спомен и аз отново съм шестнайсетгодишен, влизам в старата църковна пристройка, която някои още продължават да наричат „канцеларията“, и потъвам от здрача на църквата в един още по-плътен мрак, стъпките ми са почти безшумни по излъскания паркет, в ушите ми пулсира странното туптене и сумтене на неизвестно за мен чудовище. Натискам дръжката на вратата, сърцето е заседнало в гърлото ми, юмруците ми са стиснати, очите разширени в очакване… На пода пред мен се извива гръбнакът на бледокож звяр със странно познати ми черти, които изведнъж се удвояват, пред погледа ми се надигат две вцепенени лица, в чийто израз се преплитат ярост, ужас и изненада.

— Дадено. — Повикай го при нас.

— Броей ще се нуждае от помощ, един изключително надежден екип, който искам да бъде подбран от теб.

— Извини ме, че го споменавам, скъпа, но твоят приятел по мое мнение е клиничен случай.

— Знам. Ще направя каквото мога.

Преди няколко години един ученик на същата тая знаменитост конструирал машина, с която тръгнал да пътешествува в света на космологическите представи. Известно време с него била поддържана едностранна телепатична връзка и той успял да предаде, че се намира на края на плоската земя, вижда извиващия се хобот на един от трите слона-атланти и се кани да слезе долу, при костенурките. Други сведения от него вече не са получавани.

«Какви ли грехове не прави гладния? Безжалостни сме всички във бедата. Кажи на Приядаршана, че в кладенеца не ще се върне вече Гангадата.»

— Знам.

— А друг освен Ланскъм? Хелън рече замислено:

Зоя изобщо не се променяше. Вечно възбудена, екзалтирана, натрапчива, многословна. Никой в бюрото не дружеше с нея, от Зоя никой не се интересуваше. Тя не беше интересна и на Варя, но Варя на можеше да я отблъсне, търпеливо изслушваше дрънканиците й — Зоя преливаше от слухове.

— Не ги искам за себе си — още по-тихо пошушна Бързея. — Опържи две от тях на очи и ги поднеси на госпожица Арал.

— Но защо го правите? Това ще бъде много тежко за вас…

Дълго вървя така и ние не можахме веднага да забележим, че рисунъкът на структурата бледнее, размива се и на екрана останаха само млечнобялата светлина и едва забележимите очертания на разтворените пръсти на Малчугана. И тогава той се спря. Разбрахме това, понеже звуците престанаха да се приближават и отдалечават. Същите онези звуци. Цяла лавина, цяла каскада от звуци. Дрезгави бучения, басово бърборене, заглушени писъци… нещо звънко изпука и се разлетя на пръски… бръмчене, скърцане, медни удари… После в равното сияние се появиха тъмни петна, десетки тъмни петна, големи и малки; отначало неясни, те приемаха все по-определени очертания, започваха все повече да приличат на нещо удивително познато и аз изведнъж се досетих какво беше то. Беше съвсем невъзможно, но вече не можех да пропъдя тази мисъл от главата си. Хора. Десетки, стотици хора, цяла тълпа, строена в правилен ред и наблюдавана сякаш малко отвисоко… И в този момент се случи нещо. За някаква част от секундата картината стана съвсем ясна.

Тейлър: „Приех.“

— Влизаме в По-т-о-ноар* — съобщи Фатом, — така се нарича екваториалната зона на безветрие.

— Престанете с тези въпроси! Какво се опитвате да ми кажете?

Снеговалежът постепенно бе престанал и вятърът утихна.

— Вие дойдохте при мен като приятелка, нали? — попита затворникът, като че ли за да изпита искреността на събеседницата си.

— Лонгмънт, Кап. От осемнайсет часа, вчера. Вероятно си отспива умората от часовата разлика.

— Ще копаем още — отвърна професорът, вдигна захвърлената наблизо лопата и му я подаде. — Камъкът е само знак за нещо, което е скрито отдолу. Хайде, скачай при мен.

— _Стига_, Дъсти! — извика Марлон. — Повръща ми се от това — това — това, нали разбираш от кое, _а_, Дъсти?

Предчувстваше, че решението, което търсеше за Сатариус, щеше да реши и личния му проблем. Но нищо не му идваше на ум.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече нямаме кола — въздъхна Джек, който бе започнал да се забавлява и реши да разшири историята. — Може ли да ви го побере главата? Да се промъкнат посред нощ и да я отмъкнат! Мръсни страхливци! Знаели са, че по това време всички спят. Просто се появяват посред нощ и свиват колата направо от гаража. Господине, щях да се бия за тази кола. И не за да мога да се возя с нея до къщата на леля ми. Не! Но когато мама отива на лекар, тя трябва да се смъква пеша по хълма и да върви още половин километър, за да се добере до автобусната спирка. Не трябваше да го правят, нали? Не биваше да се промъкват, за да откраднат собствената ни кола! Веднага щом можехме, щяхме да подновим вноските. Вие не бихте ли нарекли това кражба?

— Аллах, Аллах! Свободен съм, свободен, избавен, спасен от тези сатани! Кажи ми кой си ти! Трябва да знам на кого да благодаря!

28

— За Финтан — настоя Тара.

Тя се опря в мен, докато палех мотора.

А Лутиен се изправила на моста и обявила своята власт; разкъсала се магията, що крепяла камък върху камък, та рухнали тежките порти, разцепили се стените и подземните тъмници се отворили към белия свят; множество роби и пленници излезли навън стреснати и изумени, закривайки очите си от бледата лунна светлина, защото дълго били лежали сред непрогледния мрак на Саурон. Ала Берен не излязъл. Тогава Хуан и Лутиен тръгнали да го дирят из острова; и Лутиен го заварила да оплаква мъртвия Фелагунд. Тъй велика била мъката му, че лежал неподвижно и не чул нейните стъпки. Мислейки го за мъртъв, тя обвила ръце около него и потънала в забрава. Но Берен се възвърнал от бездните на отчаянието към белия свят, повдигнал я и двамата се погледнали отново; а иззад мрачните хълмове денят изгрял над главите им.

Но щом Франсоа Бодоан не е могъл да се прехвърли в някоя друга част от тоя континент, сигурно е имал пред себе си непреодолими препятствия?

Блейн кимна. Сега разбираше защо околните възприемат толкова нехайно възкръсването му в бъдещето. Бяха хвърлили огромни количества време, пари и усилия, за да постигнат успеха, несъмнено го бяха обсъждали от всяка възможна гледна точка и сега най-съзнателно го експлоатираха.

— Какво искате да кажете?

— Моля ти се! — обеща Мокси.

— Не. Защото знам какво си причиних. Гаден съм само насаме със себе си. Не обвинявам другите за собствените си грешки. Лош по различен начин от твоя, разбира се, с чувство за хумор, което развих по принуда.

— Мария-Терезия?

— Сигурен ли си?

/4 порции/

Гоцоли си пое въздух:

Онази сутрин по време на закуската госпожа Потърли каза печално, че отново е сънувала Лоръл, но този път една пораснала Лоръл, която обаче била запазила чертите на тригодишното им дете. Потърли я остави да си говори. Някога той се опитваше да се противопоставя на често навестяващите я мисли за миналото и за смъртта. Лоръл нямаше да се върне при тях — нито сънят можеше да помогне, нито разговорите. И все пак, ако това успокояваше Карълайн Потърли, то по-добре бе тя да си сънува и да си говори.

— Е _това_ вече е добър въпрос — обади се Деймън. Имаше своя теория по темата, но бе прекалено рано да я излага.

— Ако искате да бъдете като останалите, защо просто не приемете нова самоличност и не се преместите на Спиралния ръкав или на Външната граница? — попита Хлапето.

Тя вдигна очи от чантата.

Жената ме погледна развеселена.

— Да, така е — съгласи се той. — Едната мие другата, но до днес.

— Зная, че се блъснахме в нещо — отговори Лайтолър, стана и започна да се облича.

След това спусна щорите.

За тези, които не искат или не могат да си платят рушвета, животът може да е доста интересен. (По разказ на един тамошен Марко Тотев: „Таман свикнах да съм проститутка, и почна да ми харесва, и хоп — направиха ме готвач-китаец. Таман се научих да готвя пустите им оризи и бамбуци, и мирясах от тъпи клиенти, и хоп — рецепционистка в хотел. Таман се научих да се мазня на клиентите и да ги омайвам с приказки — хоп, планински спасител. Това живот ли е?“)

— Скуоу иска само да помогне.

На думата „убихме“ фигурата експлодира в облак от прах. Кашляйки, с насълзени очи Хари се огледа, за да види Хърмаяни наведена към пода с ръце на главата си и Рон, треперещ от главата до петите, като я потупа тромаво по рамото, каза:

Тогава Бранд повика своите съветници и Белгарат му каза:

— Няма смисъл да рискуваме напразно.

Ала го спря.

Едва бях изрекъл тия думи, и ето че някой почука на вратата. На лицето на Бетъридж се изписа учудване и досада. Кой ли бе дошъл да ни смущава?

— Турболазерните батареи се целят в нас — добави Одонл. — Пормфил?

— Няма да оцелееш още дълго — присмя му се Ръждьо. — Чакай само да се върнем в града. Само да се върнем!

— Понякога.

— Не ми харесва предложението ти — отвърна Люк, стараейки се гласът му да звучи убедително.

— Завършил съм два американски университета — поясни Евън с усмивка, — но никой не ме е наричал Кендрик. Други неща — да, но не и Кендрик.

Спокойна и стихнала, Джени седна до него. Облегна се назад и скръсти ръце на корема си. Смущението й бе преминало и вече уверено, тя се усмихна на себе си.

— Калан ни помагаше в грижите за персонала. Някои са… болни.

— Ами, не знам — отвърнах. — Греб е бил слабото звено във веригата и някой набързо го е накарал днес да напусне града, преди да бъде убит Матсън. Вероятно този някой му е дал и пари, защото видях къде живее — в такава съборетина едва ли влизат много пари.

— Аз приключих, Дино. Готов ли си да си вървим?

— Възнамерявам да открия този Франк Палермо и да разбера какво знае той, ако, разбира се, се съгласи да говори. След това ще проведем хубав откровен разговор с нашите клиенти.

— Не бойте се, мис Луи, не бойте! Ще приготвя рокля. Има още ’ного време. Не грижете за рокля. О, в ’сяка рокля изглеждате чудо! Ако ’блечете дрехи на някой момиче, дето работи на плантация, пак бъдете най-хубава.

— Най-добрият ми приятел. Поне така беше едно време. Не го познаваш, момиче. Не си заслужава да го познаваш, така че бъди благодарна за това.

Помня я и много пъти съм я сънувал — висока планина, която прегражда пътя ми от изток до запад, от единия край на света до другия край. Долу синя, горе синьо-бяла. Дали синевата беше гранит, дали бялото беше сняг? Кой можеше да повярва, че тази безплътна стена всъщност е огромна грамада корави и студени камъни? Тя димеше към небето, лека и прозрачна, стена от бледи пламъци.

Всички стояха удивени и наблюдаваха ослепяващата пред очите им армия.

Константин се изправи и Елена го последва; Тали много внимателно се отдръпна от масата, пристъпи и застана между тях. Не беше от двете питиета, помисли си Деймън — те бяха леки, — а от екраните и изтощението. След като излязоха в коридора, Джош се почувства по-стабилен и дишането му се успокои сред светлината и неподвижните стени наоколо. Трима тамдолци ги зяпаха с големите си кръгли очи над маските.

Царедворците подскачали като гумени топки край Глупана, пулели очи един към друг и се надпреварвали да гракат:

Преди да стигне до изхода, Флойд спря и изрече в празното пространство:

Зрънцата на възедрите й гърди сигурно бяха поникнали като жадни за живот любопитни към света цветенца, но Димих ги видя такива само в насила повикания си спомен. И кожата над гърдите трябва да бе порозовяла от нахлулата в нея кръв. Положително цялата й великолепна голота, която бе обичал ту с романтична нежност, ту с бруталната безогледност на страстта, сега се надсмиваше на неговата немощ. Не, не бе в състояние да я пожелае както трябва, а се налагаше да потиска допълнително чрез разумно послушание надигащата се в него съпротива! Защото Рут все пак не бе поисквала друга отплата за своята необикновена преданост, освен това, което преди бе и за двамата радостно обезумяване.

— Той умираше, когато изтръгна ножа от ръката ми и ме поряза с него — отвърнах аз. — Вече не му бяха останали сили.

Той помълча, докато адвокатите проумеят, и те наистина проумяха. Бяха потресени, тъй като всяка страна отлично знаеше, че не е вършила подобно злодеяние, и веднага побързаха да прехвърлят вината към съседната маса.

26. а пък виждате и чувате, че не само в Ефес, но почти в цяла Асия, тоя Павел убеди и обърна доста народ, думайки, че не са богове тия, които се правят с ръце човешки.

— Искате да пожертвате състоянието си?

— Харис — чистосърдечно започна той, — дали вярвам или не няма никакво значение. Работата ми не е да вярвам в книгите, които издавам. Аз вярвам в парите, които те ми носят. Ще ми се да издам вашата книга, защото съм сигурен, че ще бъде търсена.

боже мили наистина ми се иска

„Няма да бъдем спрени от един-единствен човек“, помисли си Дик, обезумял от яд. „НЯМА!“ Но имаше ли някакъв реален начин да попречат да се случи точно това? Огненият фронт вече се разпространяваше прекалено бързо пред тях, за да го хванат. Гардънър бе успял да се стрелне между две събиращи се стени от огън, ала той щеше да бъде единственият. Ханк Бък бе направил опит да го спре… но по някакъв начин гадният му кучи син бе успял да застреля и Ханк.

— Дела, трябваше да видиш как Бартслър се радва на детето, за да разбереш как тълкуваме фактите според желанията си. Преди да дойде линейката и да му поставят упойка, той видя малкия и кълна се, че в този момент бе забравил за болката в коляното. Лицето му сияеше и като се има предвид какъв заклет скептик е, прояви удивително лековерие.

— Е, боже мой! За да види как е малката Ла Валиер Спомняте ли си, това дете, което вчера си навехна крака.

— Шайла не миряса, докато не записа Джордан и Джак в Студенти за Демократично Общество — обади се Кейпърс. — Те непрекъснато я дразнеха и подкачаха за нейните радикални убеждения. Дори известно време я наричаха Джейн Фонда. Но тя все пак успя да ги заведе на всички възможни митинги. Бяха умни момчета и аз мисля, че ако не бяха толкова запалени по бейзбола, щяха да се включат и по-рано.

Опитваше се да представи нещата по най-безобидния възможен начин, без да намеква за дългото преследване и суровата схватка, продължила през трийсет мили неравен терен.

— А тя срещаше ли се?

— Знам.

— Нали не искате да ни накарате да повярваме, че този Аменхотеп е полубог? — прекъсна го рязко единият от французите. — Като библейските титани, които вярвали, че са потомци на жени, заченали от ангели?

— Това не ми харесва! — каза Хърмаяни.