Datasets:

petkopetkov
/

chitanka

+	Един цар имал трима сина и три щерки. Като остарял и усетил, че скоро ще умре, повикал и заръчал на синовете да омъжат сестрите си за първия, който дойде да се сватосва.
+	— Ако не изпълните това, що искам от вас — да бъдете проклети! — рекъл той.
+	Подир някое време царят умрял. Минали няколко месеца — никой не идва, да иска сестрите. Ала ето че една нощ се похлопало на портите така силно, та целият дворец се разтърсил. Отвън се носели крясъци, песни и такава врява че всички вътре се разтреперили от страх. Изведнъж се зачул страшен глас:
+	— Ей, синове царски, отворете портите!
+	— Не отваряйте! — рекъл най-големият брат.
+	— За нищо на света не отваряйте! — отсякъл средният брат.
+	А най-малкият рекъл:
+	Аз ще отворя.
+	Щом отворили портите, в двореца нахълтала някаква сила незнайна — нищо освен искри и огнени езици не се виждало. Сетне проехтял силен глас:
+	— Дошъл съм да искам за жена най-голямата ви сестра. Много няма да чакам и повторно няма да дойда. Отговорете ми още сега: ще ми я дадете или не?
+	Най-големият брат отвърнал:
+	— Аз не я давам. Не знам кой си и откъде си, нито пък къде ще я отведеш.
+	Средният брат рекъл и отсякъл:
+	— Не си давам аз сестрата посред нощ!
+	А най-младият:
+	— Ако вие не я давате, аз пък я давам. Мигар забравихте какво заръча баща ни?
+	Хванал сестра си за ръка и я дал на невидимия жених, като му рекъл:
+	— Бъди щастлив с нея!
+	Щом сестрата прекрачила прага, избухнала ослепителна светлина, раздал се гръм и трясък, та целият дворец се разлюлял и всички изпопадали. После всичко затихнало. На заранта гледали, търсили — никаква следа от незнайните сватове, сякаш нищо не е било.
+	На следната нощ по същото време пак се зачули крясъци, песни и врява и страшен глас завикал:
+	— Ей, синове царски, отворете портите!
+	Изплашили се всички, отворили портите и в двореца нахълтало нещо страховито.
+	— Дайте ми за жена средната си сестра. Нея съм дошъл да искам и втори път няма да дойда — избучал силен глас.
+	Най-големият брат рекъл:
+	— Не я давам!
+	Средният отсякъл:
+	— Не я давам!
+	— А пък аз ще я дам — рекъл най-младият. — Мигар забравихте какво заръча баща ни!
+	Хванал сестра си за ръка и я дал на незнайното нещо, като рекъл:
+	— Бъди щастлив с нея!
+	Щом сестрата прекрачила прага, раздал се гръм и трясък и всички изпопадали. На заранта търсят навред — никаква следа от среднощните сватове.
+	На третата нощ по същото време отвън се чули пак крясъци, песни и врява. Дворецът така се разтърсил, че без малко щял да се срути.
+	— Ей, синове царски, отворете портите! — проехтял страшен глас.
+	Отворили и невидимата сила извикала:
+	— Дошъл съм да искам най-малката ви сестра за жена.
+	Двамата по-големи братя отвърнали в един глас:
+	— Не я даваме посред нощ! Искаме да знаем кой си и къде ще я водиш, та да я навестим подир сватбата.
+	— Щом вие не щете, аз пък я давам. Или забравихте какво заръча баща ни? А пък то не беше чак толкова отдавна.
+	Взел сестра си за ръка, дал я на невидимия жених и благословил:
+	— Бъдете щастливи и весели!
+	Блеснали светкавици, треснали гръмотевици и сестрата изчезнала без следа, сякаш нищо не е било.
+	Минало много време — от сестрите никаква вест. Братята се тревожели и тъгували:
+	— Боже! Що за чудо! — приказвали си те. — Какво стана с нашите сестри? Живи ли са? Здрави ли са? Нито знаем за кого се омъжих нито пък къде отидоха.
+	Най-сетне един от тях рекъл:
+	— Хайде да тръгнем да ги дирим!
+	Стегнали се братята за далечен път. Вървели, вървели, навлезли в една висока планина. На мръкване се спрели на нощувка край голямо езеро. Най-младият наклал огън. Хапнали братята каквото бог дал, пийнали си водица и когато се наканили да спят, най-големият рекъл:
+	Спете вие, пък аз ще ви пазя.
+	Заспали братята. А посред нощ водата на езерото се разлюляла. Най-големият брат видял, че из езерото изскочил един страшен змей и се втурнал към него. Ала царският син извадил меча си и му отсякъл главата завчас. Сетне му отрязал ушите и си ги сложил в джоба, а пък главата и туловището хвърлил в езерото.
+	През това време братята му спели и нищо не усетили. Когато се разденило, братът, който ги пазел, ги събудил, ала нищо не им казал.
+	Тръгнали пак. Вървели, вървели, замръкнали край друго езеро и спрели там да нощуват. Тази нощ средният брат останал да пази.
+	Посред нощ откъм езерото се зачул голям шум, водата се разпенила и из нея изскочил змей с две глави. Втурнал се той към братята да ги глътне. Ала царският син, който бодърствувал, извадил меча си и — храс! прас! — отсякъл му и двете глави. И той отрязал ушите и ги прибрал, а главите и туловището хвърлил в езерото. Пък другите братя дълбоко спели и нищо не разбрали.
+	На ранина той ги събудил и тримата си продължили пътя. Вървели, вървели все из пущинаци и диви места. На мръкване се добрали до едно езеро и отседнали да нощуват край него. Най-младият запалил огън, похапнали на две на три и двамата по-големи братя легнали да спят, а най-младият останал да ги пази.
+	Посред нощ откъм езерото нещо страховито заревало, надигнала се голяма вълна и плиснала на брега, та едва не угасила огъня. Гледа царският син — из водата изскочил един триглав змей и се втурнал към братята да глътне и тримата наведнъж. Ала най-малкият брат го дочакал, без да трепне. Развъртял се с меча — на три замаха и трите глави му отсякъл. Сетне отрязал ушите, прибрал ги, а главите и туловището хвърлил в езерото.
+	Ала от голямата вълна огънят загаснал. Измокрила се и праханта, що носел младият брат. И тръгнал да дири огън. Тук, там — къде ти огън из тоя пущинак. Покачил се на едно високо дърво да огледа по-надалеч. Не щеш ли — зърнал наблизо между дърветата блещука светлина. Спуснал се царският син към онова място. Вървял, вървял и все му се струвало, че огънят е на един хвърлей камък, а не може да го достигне. Най-сетне дошъл до една пещера; пред входа и — голям огън, а край него насядали деветима великани, пекат на шиш двама човеци. Сепнал се царският син, понечил тихичко да се измъкне гърбом, ала настъпил едно сухо клонче и великаните го усетили. Тогава той събрал цялата си сърцатост, приближил се до огъня и рекъл:
+	— Добър вечер, побратими! Отдавна ви диря.
+	— Дал ти бог добро, ако си ни приятел — отговорили му те вкупом.
+	— Приятел съм ви до гроб! Живота си за вас давам!
+	— Е, щом е тъй, седни да вечеряш, пък после ще те водим на лов.
+	Седнал нашият юнак край огъня. Великаните му подали няколко големи къса човешко месо. Пък той започнал да ги заглавиква с приказки и без да го видят, хвърлял месото зад гърба си.
+	Като се наяли, великаните рекли:
+	— Хайде сега да вървим на лов, че и утре е ден, ще трябва да се яде. Тук наблизо има един престолен град. Повече от година време как от него се прехранваме. Сега пак там ще идем.
+	Повървели малко ли, много ли — наближили града. Двама великани изскубнали пътьом по една стара елха и понесли елхите на рамо. Като дошли до градската стена, опрели на нея едната елха и рекли на новия си побратим:
+	— Качи се горе на стената. Ние ще ти подадем втората елха да я прехвърлиш от другата страна, та по нея да влезем в града.
+	Качил се царският син на стената и вика отгоре:
+	— Не ми е по силите да прехвърля тази голяма елха. Нека някой от вас дойде, че да ми помогне.
+	Един от великаните се покатерил, хванал за върха другата елха, прехвърлил я и заслизал по нея. А царският син с меча — мигом му отсякъл главата. Строполил се великанът на отвъдната страна, без да каже „ох“, а юнакът викнал.
+	— Сега качвайте се един по един. Аз ще ви прехвърля.
+	Глупавите великани не разбрали какво е станало с техния брат и един по един се закатерили по елхата. Щом някой прекрачел стената, царският син — прас! — по врата. Така натръшкал всички великани.
+	Като свършил тая добра работа, тръгнал той из града да го разгледа. Улиците — пусти, никъде жива душа. Най-сетне забелязал, че в прозорчето на една висока кула проблясва светлинка. Отворил портата и се заизкачвал по стълбите. На върха на кулата влезнал в една стая, където горяла свещ и — що да види? Цялата стая наредена подредена само в коприна и кадифе, в злато и сребро, а на едно легло спи невиждана хубавица. Заплеснал се по нея юнакът, очите си не можел да откъсне. Изведнъж гледа: по стената пълзи страшна змия, зинала вече да глътне момата. Изтичал той и като ударил звяра, заковал го за стената с меча си.
+	— Боже! — сторил клетва той. — Нека ничия ръка, освен моята, да не може да изтръгне тоя меч.
+	Като рекъл това, побързал да си иде при братята, докато не са се разбудили. Пристигнал навреме и щом се разденило, събудил ги. Тръгнали тримата братя и скоро най-младият ги извел на пътя за престолния град.
+	А всяка сутрин царят обхождал безлюдните улици и проливал горчиви сълзи, защото великаните били отвлекли много народ и малко поданици вече му останали. Нея сутрин той пак излезнал из града. Като наближил градската стена, видял, че под нея лежат обезглавени труповете на деветимата великани-людоеди. Зарадвал се царят до немай-къде. Пита-разпитва кой е сторил това юначество — всички вдигат рамене. В това време изтичали придворни и му казали, че една голяма змия едва не изяла щерка му. Побързал царят към дворцовата кула и що да види? Над леглото на царкинята змията прикована с меч. Понечил да го издърпа — не може. Повикал най-силните си слуги. Опитали се и те — никой не можал да изтръгне меча от стената.
+	Тогава царят разпратил вестоносци из цялото царство да обявят неговата воля: онзи юнак, който е убил деветимата великани и змията, да се обади; ще получи голяма награда и царската щерка за жена. Освен това царят наредил във всички крайпътни кръчми да питат и разпитват пътниците дали не знаят нещо за юнака. Ако някой разбере нещо, веднага да обади в двореца, ще получи също голяма награда.
+	В една такава кръчма влезнали да си починат и похапнат тримата царски синове. След като се навечеряли, дошъл кръчмарят при тях на разговор и започнал да се хвали с юначеството си. А сетне ги попитал:
+	— Ами вие с какво юначество можете да се похвалите?
+	Най-големият брат заразправял какво му се случило през първата нощ в планината и извадил, та показал змейовите уши. Подир него и средният разправил за двуглавия змей и показал ушите му.
+	Тогава кръчмарят попитал най-младия какво юначество е сторил?
+	— А че и аз мога нещичко да ви покажа — отговорил най-младият и разправил своите премеждия: за триглавия змей, за великаните и за змията — всичко подред.
+	Братята много се почудили, а кръчмарят изтичал в двореца да каже, че е намерил незнайния юнак. Царят го наградил богато и изпратил хората си да доведат тримата братя. Като дошли, той попитал най-младия:
+	— Ти ли беше тоя юнак, що уби човекоядците и спаси щерка ми от смърт?
+	— Аз, царю честити.
+	— Ела тогава да видим ще ли извадиш меча, с който е закована змията о стената.
+	Отишли в кулата и царският син без никаква мъка издърпал меча и си го сложил в ножницата. Тогава всички повярвали, че наистина той е убил великаните и змията.
+	Царят оженил юнака за щерка си, а на братята дал богати дарове. Много искал и те да останат при него. Ала те му разправили кои са и какви са, защо са тръгнали по света. Казали му също, че били женени и си имали деца, та ще се върнат вече да ги видят. Тогава царят ги пуснал да си идат при своите.
+	Минало доста време. Царският син все си мислел за сестрите си. Щяло му се да тръгне пак да ги дири, ала младата му жена плачела и не го пускала.
+	Един ден царят се наканил да иде на лов. Повикал зет си и ��у рекъл:
+	— Ти остани дома да пазиш да не се случи нещо. Ето ти девет ключа от девет стаи в двореца. Можеш да отключиш осемте. В тях ще видиш какво голямо богатство съм събрал. Ама най-крайната не отключвай, защото иначе много зле ще си изпатиш!
+	Отишъл царят на лов. Останал зет му да пази двореца и от нямане що да прави, рекъл да види какви съкровища има тъст му. Отключил една подир друга осемте стаи — пълни със злато и сребро, драгоценности и юнашки доспехи. Накрай дошъл до деветата стая и си помислил:
+	„Никога от нищо не съм се уплашил. Защо пък сега ще ме е страх да влезна в тая стая?“
+	Отключил я. Гледа: вътре седи един човек, окован в желязо; ръцете му с четири синджира вързани за шията; пред него по златен жлеб струи вода и се излива в златно корито; а наблизо — гърне, украсено с драгоценни камъни.
+	Иска човекът да пие, ама синджирите не му дават да се мръдне.
+	Видял това царският зет и от изненада се отдръпнал. А човекът му рекъл:
+	— Моля ти се, юначе, влез.
+	Пристъпил нашият юнак, а окованият му се примолил:
+	— Подай ми гърнето да глътна водица. За награда ще ти дам още един живот.
+	Смилил се царският зет, подал му гърнето да утоли жаждата си и го попитал:
+	— Кажи, за бога, как ти е името?
+	— Казвам се Баш-Челик. А сега ако ми дадеш още веднъж да пия, ще ти подаря втори живот.
+	Царският зет му дал да пие и понечил да си тръгне, ала Баш-Челик му се примолил:
+	— Върни се, юначе. Ти вече две добрини стори. Стори още една. Ще получиш от мен трети живот, ако напълниш гърнето с вода и ми го излееш на главата.
+	„Охо! — рекъл си царският зет. — Три живота ми дава. И аз си имам един — та четири. Това не е зле!“
+	Напълнил гърнето с вода и я излял връз главата на окования. Щом водата го обляла, сила голяма добил Баш-Челик. Напънал се, строшил железните обръчи, гдето стягали шията му, скъсал синджирите и скочил на крака. В миг разперил крила и изхвръкнал из стаята. В това време в градината се разхождала царкинята. Грабнал я Баш-Челик и отишъл, та се не видял.
+	— Ах, какво направих аз, неразумният! — проплакал царският зет.
+	Като се върнал царят от лов, зет му разправил всичко, както си е било. Царят закършил ръце, заскубал си брадата, заудрял си главата от мъка. Ама със сълзи злото не се поправя.
+	— Не ми се сърди, тате! — замолил му се юнакът. — Не тъгувай! Ще намеря аз тоя Баш-Челик, ако ще би вдън земя да се скрие, и ще си върна жената.
+	Ала царят поклатил глава:
+	— Хич и не се опитвай! Ти не знаеш кой е Баш-Челик. Много войска изгубих аз, докато го уловя. По-добре остани при мен, че няма кой да наследи царството. А пък аз съм стар и може скоро да умра.
+	Юнакът не отстъпил и царят трябвало да склони. Без да се бави, царският зет се стегнал за път, яхнал своя кон и тръгнал по белия свят да дири неблагодарния грабител. Много път изходил, много страни избродил. Най-сетне дошъл в един непознат град. Тръгнал по улиците. Слуша — някой го вика:
+	— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора!
+	Влезнал той в двора на един дворец и кого вижда насреща си? Най-голямата сестра. Прегърнали се, разцелували се, започнали да се питат-разпитват. Сестра му разправила, че е женена за царя на змейовете.
+	— Мъжът ми е змей — рекла тя. — Я, братко, по-добре да те скрия, че той много е ядосан на своите шуреи, та да не ти стори нещо лошо.
+	Като наближило време да си дойде змеят, сестрата скрила гостенина и коня му.
+	Долетял змеят — всичко в двореца светнало, заблестяло. Веднага повикал жена си:
+	— Жено, на човек мирише. Казвай скоро кой е тука?
+	Сестрата отрекла да има някой човек, бърже му подала вечерята и го заглавикала с приказките си. Поговорили за това-онова, по едно време изтънко го запитала:
+	— Я ми кажи, ако дойде някой от братята ми да ме види, какво ще му сториш?
+	— Двамата по-големи ще убия, а най-малкия няма да докосна.
+	— Дошъл ни е на гости моят най-малък брат.
+	— Доведи го веднага тук!
+	Излязъл най-младият брат, прегърнали се със змейския цар, разцелували се и седнали да ядат и пият. Гостът му разправил всичко, както си е било и защо е тръгнал по света. А зет му рекъл:
+	— Що си намислил ти? Опазил те бог! Когато прехвръкна оттук Баш-Челик с твоята жена, аз го посрещнах със седем хиляди змейове и нищичко не можах да му сторя. Откажи се! Ще ти дам злато и сребро, колкото ти душа иска, па си върви дома по живо, по здраво.
+	Ала царският син не скланял. Като разбрал зетят му, че не може да го отклони от това, що си е наумил, изскубнал едно перо от крилото си и му заръчал:
+	— Ето ти това перо. Като ти дотрябва помощ, загрей го и в същия миг аз ще долетя при тебе с цялата си войска.
+	Взел царският син перото и на заранта тръгнал на път. Вървял, вървял, отишъл в друг град. Чува, че някой го вика:
+	— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора!
+	Влезнал той в двора на един дворец, а насреща му — средната сестра. Прегърнали се, разцелували се, започнали да се питат-разпитват. Сестра му разправила, че е женена за царя на соколите.
+	— Той скоро ще се върне — рекла тя, — та по-добре да те скрия, че где да знам как ще те посрещне. Не обича той братята ми.
+	Така и сторила.
+	Ето че подир малко долетял мъжът и. От силата му целият дворец се раздрусал.
+	— Жено, на човек ми мирише. Казвай скоро кой е тук?
+	Сестрата му казала, че няма никакъв човек, дала му веднага да вечеря и го заглавиквала с приказките си. Поговорили за това-онова. По едно време тя го попитала:
+	— Ами ако някой от братята ми дойде, какво ще му сториш?
+	— Двата по-големи ще убия, а малкия с радост ще посрещна.
+	Когато сестрата му казала, че е дошъл най-младият и брат, той и рекъл веднага да го доведе. Прегърнали се, разцелували се, седнали на трапезата. Шуреят разправил откъде иде и накъде отива. А соколовият цар почнал да го придумва:
+	— Недей ходи по-нататък! В оня ден, когато Баш-Челик открадна жена ти, мина оттук. Излязох насреща му с пет хиляди отбор соколи. Бихме се, кръв до коляно проляхме, ама нищичко не можахме да му сторим. Пък ти самичък как ще го надвиеш? Чуй моя съвет: вземи от съкровищата ми колкото щеш и се върни, докато още главата ти е на раменете.
+	— Благодаря, ти зетко! Ама аз съм решил да не се връщам без жена си — отвърнал му юнакът, пък на ума си рекъл: „Та нали си имам освен моя живот още три други?“
+	Като разбрал соколовият цар, че не ще уговори шурея си, изскубнал едно перо от крилото си и му го дал с тия думи:
+	— Ако ти се случи някаква беда, загрей това перо и аз начаса ще ти се притека на помощ с цялата си войска.
+	Взел царският син перото и на заранта продължил пътя си. Стигнал в един град. Върви по улиците и чува, че някои го вика:
+	— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора.
+	Погледнал, погледнал — насреща му най-малката сестра. Прегърнали се, разцелували се, питат-разпитват се един друг:
+	— Кой е твоят мъж?
+	— Мъжът ми е царят на орлите. Я чакай да те скрия, че скоро ще се върне, пък той не обича братята ми — рекла сестрата и направила, каквото трябва.
+	Ето ти, подир малко долетял орловият цар. От силата му земята запъшкала, дърветата се огънали. Пита той жена си:
+	— На човек ми мирише. Казвай кой е тук!
+	И тя скрила от него. Седнали да вечерят, а сестрата хитро го подпитва:
+	— Ако някой от братята ми дойде на гости, какво ще му сториш?
+	— Двамата по-големи ще убия, а на най-малкия ще помогна с каквото мога.
+	Извикала тя брат си. Прегърнали се зет и шурей, разцелували се, седнали да ядат и пият и да се разговарят. Царският син разправя неволите си, а царят на орлите го придумва:
+	— Я зарежи, братко, тоя проклетник! Остани при мене, добре ще живееш!
+	Ала гостът си знае своето. Като разбрал орловият цар, че шуреят му не скланя, изскубнал едно перо от крилото си и му рекъл:
+	— Настигне ли те голяма беда, загрей перото и аз ще дойда на помощ с цялата си войска.
+	Взел юнакът перото и на заранта тръгнал да дири Баш-Челик. Много земи изходил, морета и океани пребродил. Най-сетне, когато вече умората съвсем го била съборила, навлязъл в една висока планина със страшни озъбени канари. И там, сред пущинак в една тъмна пещера намерил своята невеста.
+	Като го видяла, тя хем се зарадвала, хем се уплашила, хем се учудила и го попитала:
+	— За бога, кажи как попадна в тоя див край, където човешки крак не е стъпвал?
+	Той и разправил всичко от игла до конец, па и рекъл:
+	— Хайде, жено да бягаме!
+	— Къде ще бягаме? Баш-Челик веднага ще ни стигне — теб ще убие, мене ще затрие.
+	Ама царският син придумал жена си и хукнали да бягат. Баш-Челик веднага угадил, втурнал се и скоро-скоро ги настигнал.
+	— Ей, юначе! — вика той още отдалеч. — За пръв път ще ти даря живота, както ти бях обещал. А сега върви си, откъдето си дошъл, и кракът ти да не е стъпил вече тук, че жив няма да останеш!
+	Грабнал Баш-Челик царкинята и я отвел. Останал царският син самин сред пущинака, кърши ръце, мисли-премисля. Накрая решил да се върне и да опита пак да си вземе невестата. Изчакал Баш-Челик да излитне от пещерата и придумал жена си да бяга. Ама Баш-Челик веднага ги угадил и ги настигнал. Извадил една стрела и изкрещял така, че планината отекнала:
+	— Ей, юначе! От какво искаш да умреш: от стрела или от меч?
+	Царският син започнал да моли за пощада.
+	— Добре! Подарявам ти втория живот, ама вече да не си ми се мяркал, че ще те убия на място — изрекъл това Баш-Челик и отнесъл царкинята. А юнакът останал самин в пущинака да мисли как да отърве невестата си:
+	„Защо пък да се боя? Та нали имам още два живота: единия мой и другия, който той ми подари.“
+	Преспал в гъсталака, а на заранта се върнал в пещерата. Много придумвал той жена си, защото нея я било страх от Баш-Челик. Накрай склонила. Хукнали да бягат, ама проклетият дявол пак ги надушил, настигнал ги и заревал с цяло гърло така, че от канарите цели скали се затъркаляли:
+	— Стой! Вече няма прошка!
+	Царският син започнал да го моли за пощада. Подир много молби Баш-Челик рекъл:
+	— Помниш ли, обещал ти бях да ти подаря три живота? Ето, сега си взимам и третия, последния, що ти бях дал. Върви си дома и пази си живота, който имаш от майка си даден!
+	Няма как! Срещу такава сила не се излиза. Тръгнал си царският син жален-печален, мисли и въздиша, що да прави сега? Насред път изведнъж се сетил за перата на зетьовете си и решил:
+	„Ще се върна за четвърти път. Пък ако Баш-Челик пак ни настигне, ще викам зетьовете на помощ.“
+	Върнал се и издебнал, когато Баш-Челик излетял из пещерата. Разправил на жена си за своите зетьове и я придумал:
+	— Да бягаме, пък каквото ще да става! — рекъл той.
+	Ала Баш-Челик ги подушил и се втурнал да ги гони. Още отдалеч се провикнал така, че планината забоботила, земята изохкала:
+	— Стой, юначе! Все едно — не можеш ми убягна!
+	Царският син извадил трите пера и огнивото; стъкнал огън и нагрял перата. В това време Баш-Челик настигнал бегълците и с един замах разсякъл юнака на две половини. Едва сторил това злодейство, ето че небето се затъмнило, слънцето се скрило — долетели змейският цар със своите змейове, соколският цар със своите соколи, орловият цар с орлите. Сдавили се те с Баш-Челик на люта битка. Рукнали реки от кръв, проехтели усоите от смъртни писъци. Ама накрая Баш-Челик се изхитрил — грабнал царкинята и се скрил в дъното на пещерата си.
+	Събрали се тримата царе край разсеченото тяло на своя шурей. Огледали го и намислили да го съживят. Попитали най-6ьрзите соколи, орли и змейове: кой от тях най-скоро ще донесе вода от река Йордан?
+	Аз мога за половин час — рекъл един сокол.
+	— А аз — за четвърт час — рекъл един орел.
+	Пък аз — за девет секунди — рекъл един змей.
+	Викнали му царете в един глас: — Хайде тогава, бърза��!
+	Напрегнал змеят огнената си сила и подир девет секунди донесъл вода от река Йордан. Щом полели юнака с тая вода начаса той скочил на крака, сякаш нищо не е било.
+	Тогава зетьовете започнали да го съветват:
+	— Върви си сега у дома и се благодари, че този път се спаси от смъртта!
+	Ала царският син бил упорит и им отговорил, че пак ще се опита.
+	— Недей повече отива при Баш-Челик, че сигурно ще погинеш!
+	— Не мога с празни ръце да се върна. По-добре да умра.
+	— Е, щом така си решил, то първо накарай жена си да разбере от Баш-Челик къде се крие силата му, пък после ела и ни кажи, че да ти помогнем. Иначе не може — посъветвали го царете.
+	Промъкнал се царският син скришом при жена си и я подучил да разбере от Баш-Челик къде му е силата.
+	Като се върнал Баш-Челик в пещерата, царкинята започнала хитро да го подпитва:
+	— Кажи ми къде ти е силата, та си така непобедим?
+	— Силата ми е в меча — отвърнал той.
+	Взела тя да се моли на меча, кланя му се, целува го. А Баш-Челик се смее и говори:
+	— Глупава жено! Не е в меча силата ми, а в тая стрела.
+	Взела царицата да се моли на стрелата, кланя и се целува я. А Баш-Челик и казва:
+	— Ей, жено! Дали някой не те е подучил да ме изпиташ?
+	Тя започнала да се вери и кълне, че никой не я е подучвал:
+	— Пък и кой ли ще дойде в тия пущинаци? Нали ти посече мъжа ми?
+	— Щом толкова тачиш моята сила, ще ти кажа истината: далеч оттук има една висока-висока планина: там живее една лисица, а в нейното сърце се гуши едно пиле. Ето, в него е скрита силата ми. Ала не е лесно да се улови лисицата, защото тя може да се превръща в разни животни.
+	На заранта, щом Баш-Челик излитнал, дошъл царският син и царкинята разправила какво е чула. Отишъл той право при зетьовете си и им казал, каквото знаел. Веднага царете събрали войските си и полетели към планината. Там орлите със силните си очи видели лисицата и се спуснали да я уловят. А тя се затичала към едно езеро и пътьом се превърнала на шесткрила дива патица. Втурнали се подире й соколите, преградили и пътя към езерото. А тя се превърнала на чучулига и се извисила до облаците. Полетели подире и змейовете. Ха-ха — да я хванат! А тя пак се превърнала на лисица, понечила да се шмугне в една дупка, ала орлите я преварили и я уловили.
+	Запалил царският син огън; разсякъл лисицата, разрязал и сърцето, извадил птицата и я хвърлил в огъня, там тя изгоряла, Баш-Челик издъхнал. А царският син си взел невестата и двамата се върнали при баща и.