Upload 9167/text.txt with huggingface_hub

9167/text.txt

@@ -0,0 +1,86 @@
+	Имало едно момиченце. Добро момиченце. Прибрано, работливо. Не чакало да го подканя майка му: измий се, закуси, полей цветята, разтреби… Не чакало да го подсеща за домашните. Написвало ги без подсещане и чак тогава припвало навън — да поиграе с другите деца. И никога не забравяло да изключи радиото.
+	Но ето че веднъж забравило…
+	А по радиото предавали чародейна музика — такава, от която всички вещи оживяват и започват, представете си, да разговарят.
+	Първа оживяла новата чаша за вода. Озърнала се, подскочила и подхванала разговор с една прастара кана — с прабабата на всички днешни кани.
+	— Колко хубава музика! — възхитила се Чашата. — Чуваш ли, Каничке? Добре, че момиченцето забрави да изключи радиото.
+	Каната мълчала.
+	— Ти… да не би да спиш? Така, с отворени очи? Не, не, ти слушаш. Имаш си ухо и слушаш… А вълнува ли те музиката?
+	Водата в Каната се разлюляла.
+	— Разбира се, вълнува те — отсякла Чашата… — Ух, колко се разбъбрах. Извинявай. На концерт не бива да се бъбре.
+	Чародейната музика секнала.
+	— Ех, чудесна беше! — подскочила бъбрицата. — Нали, добра ми Каничке? Кажи… Кажи поне две думички.
+	— Ти си глупачка — продумала най-сетне Каната.
+	— Но това са три думички. „Ти“, „си“, „глупачка“.
+	— Глупачка си.
+	— Е, да, сега са две. Но как така да съм глупачка?
+	— Ей така! — отвърнала троснато Каната.
+	— Сгреших ли нещо? — недоумявала Чашата. — Може би не биваше да ти досаждам. Аз съм празна. Леко ми е на душата. И звънтя от радост. А на тебе, миличка, е тежичко. Тежи ли ти водата?
+	— Да.
+	— Прости ми… Но виновна ли съм, че на теб е тежко? Момиченцето предпочита да ме налива с прясна вода от чешмата. Твоята е застояла.
+	— То ще те изпусне — рекла злобно Каната.
+	— Няма — разтреперала се Чашата.
+	— Ще те счупи.
+	— Няма!
+	— Ще те пръсне на триста парчета! И тогава ще те хвърлят в кофата за смет!
+	— Не искам!
+	— Искаш не искаш — това ще стане. Вие, чашите, живеете малко. Чукат се с вас, изпускат ви, губят ви. А ние, каните, оставаме. Живеем вечно.
+	— Колко е то?
+	— Безкрайно много — надула се Каната.
+	— Ти… безкрайно много ли си живяла?
+	— Не. Но скоро ще навърша шейсет и три години. Откакто влязох в тоя дом, край мене изпочупиха 178 чаши. Ти си 179-ата.
+	— Ах, колко старателно си ги броила!
+	— Това ми доставяше голямо удоволствие.
+	Чашата се наскърбила, полегнала на масата, заплакала.
+	— Не знаех, че си толкова жестока. Даже, даже… Даже те обичах…
+	— Не обичам да ме обичат — рекла студено Каната.
+	— А какво?
+	— Да се гордеят с мене. Да ме хвалят. Мене ме купи покойният прадядо на момиченцето. Купи ме заедно с дванайсет чаши, от които и помен няма сега. И с гордост ме показваше на гостите си, които ядяха дюлево сладко и пиеха студена чешмяна вода. Но после прадядото на момиченцето престаря и…
+	— Не искам да те слушам! — пресякла думата й Чашата.
+	— От завист не искаш! — избухнала Каната.
+	— Предпочитам да живея малко, но да обичам и да ме обичат. Когато водата е студена, момиченцето ме топли в дланите си. А това е щастие.
+	— Глупости.
+	— Момиченцето казва, че пие от мене, но в същност ме целува. Да, целува ме! А ти не си целувана.
+	Каната се понадигнала. Понадула се. Сразила с надменен поглед Чашата.
+	— Грешиш! — подвикнала. — Не знаеш. Мене ме целуна един генерал. С медали на гърдите. Мустакат. След първата голяма война.
+	— Нима? — изправила се Чашата. — И пи от тебе тъй, направо?
+	— Тъй, направо.
+	— Моля те, не се надувай. Ще се пукнеш.
+	— Ти не се грижи за мене.
+	— Твоят генерал е бил невъзпитан.
+	— Той беше с бели ръкавици.
+	— Невъзпитаните също носят ръкавици. Всякакви.
+	— А носят ли медали? — викнала победоносно Каната.
+	— Моля те, не се надувай — предупредила я повторно Чашата.
+	— Млък, нищожно стъкълце!
+	И злобната Кана се придвижила към плахата Чаша.
+	— Бъди добра, не ме събаряй!
+	— Хайде в кофата за смет!
+	Изтласкало я към ръба на масата.
+	— Момиченце! — извикала за помощ Чашата. — Загивам!
+	И паднала в ужас от масата.
+	— Да — рекла с привична жестокост Каната. — Свърши се и с тази. А сега да се разходя самичка по масата. И да се надуя още малко. Тъй. И още малко — докато не са поставили край мене друга стъклена глупачка.
+	Не щеш ли, в тоя миг се чуло някакво „пук-пук“.
+	— Ох, нещо ме рязна през половината — изпъшкала горделивата Кана и повече нищо не казала…
+
+	Скоро се върнали стопаните на стария дом.
+	— Я, някой е съборил чашата ми! — потръпнало момиченцето.
+	— Вдигни я — рекла спокойно майка му.
+	Момиченцето вдигнало с почуда чашата:
+	— Паднала върху мозайката, пък нищо й няма!
+	— Нали е нечуплива, дъще — напомнила му майката.
+	— Ух, все забравям!
+	И тогава забелязало, че с каната им се е случило нещо неприятно. Взряло се доброто момиченце, опипало с пръстче издутината край дръжката й.
+	— Какво е това? Прилича на косъм.
+	— Това е пукнатина.
+	— Ами сега? — разтревожило се момиченцето.
+	— Сега ще я изхвърлим — рекла спокойно майката.
+	— Горката каничка! От какво ли се е пукнала?
+	— От старост.
+	Майката понесла каната към кофата за смет. А момиченцето наляло чашата с прясна вода от чешмата, разхладило се и припнало навън — да си доиграе.
+
+	Чашата била честита.
+	Заподскачала.
+	Запяла:
+	— Жива съм! Здрава съм! И даже… ах, не мога да повярвам — нечуплива съм!
+	А после се замислила. Погледнала към изхода.
+	— Те не разбраха — казала за стопаните на старата къща, — че Каната се пукна от завист, а не от старост. От завист и от злоба… Хубаво ще е, ако и хората знаят истината за края на старата Кана.