Ела, обгърни тез небесни простори,
	дух на нощта!
	Излез, напусни пещерата зловеща,
	где скучният ден те беше затворил.
	В нея ти сънища странни посреща:
	със тях и желана, и страшна си ти.
	Ела, долети!

	Обвий си снагата във мантия сива,
	обляна в звезди.
	Деня ослепи със своите коси;
	срази го с целувка, която опива …
	Над земя и вода се за миг понеси
	и на всички, навсякъде с жезъла свой
	дарявай покой.

	Щом заран разбуден аз зърна зората,
	за тебе копнея!
	Когато лъчите росата стопят
	и пладне щом легне върху дървесата,
	когато безсилен заспива денят
	като гостенин, който при чужди се грее —
	за тебе копнея!

	Сестра ти — Смъртта, се надвеси над мен
	„Зовеш ли ме вече?“
	Сънят, твойто мило дете, долетя;
	замоли ме плахо със взор замъглен:
	„Пусни ме при тебе да се приютя!
	Не ме ли желаеш?“ Отвърнах с тъга:
	Не бива сега.
	Ще дойде Смъртта, но — след твоя чар
	Тъй малко остана!

	Ще дойде Сънят, но ти ще си вече умряла
	Не искам от тях аз скъпия дар,
	единствена ти би ми го дала,
	о Нощ! Приближи се с луди крила!
	Ела! Ела!

	1821